Дума 19. Юли 2017 , брой: 139 Проф. Иван Ангелов, член-кор. на БАН
Икономическата теория и стопанската история са доказали отдавна, че най-добре се развиват страните, където има повече социална справедливост и обществено спокойствие. Това личи от развитието на скандинавските страни, на Германия, Франция, Австрия и други държави. Там, където доминират бедността, социалната поляризация, несправедливостта, се шири икономическа стагнация, социално и политическо напрежение, остри обществени конфликти.
Днес в бедност живеят 70-75%, а в оскотяваща бедност 30-35% от българите. Тежат им безкрайните лишения, всеобщата несправедливост, чувството за изоставеност и безперспективност. Отвратени са от алчността и бруталността на олигарсите, от престъпността и корупцията. В България няма по-голям дефицит от дефицита на справедливост!
Решението на днешните ни тежки социално-икономически проблеми е в ускорения икономически растеж от 7-8-9% в продължение на 15-20 и повече години. Това обаче изисква огромни многомилиардни инвестиции, структурна, технологична и институционална модернизация на икономиката, квалификация и преквалификация на 3-4 милиона души, форсирано развитие и модернизация на здравеопазването, образованието, науката и иновациите, смекчаване на демографската криза, съвременна инфраструктура, ограничаване на престъпността и корупцията и много години.
Българските политици, които сега се гордеят с висок растеж от 3,0%, на чиято основа обещават увеличение на доходите, заблуждават хората. За България 3% е на границата на стагнацията. Нужен е много по-висок и продължителен растеж. Такъв растеж се постига само чрез предварително създаване на изброените предпоставки, а нищо подобно не се прави у нас. Към това се добавя и неблагоприятната външна среда. През близките години не може да се очакват нито по-висок растеж, нито повече доходи. А милионите бедстващи българи не могат да чакат още 10-15 или повече години, докато икономиката живне. Те искат макар и скромно подобрение, но още днес. Чудеса в икономиката обаче няма!
Главна краткосрочна цел на икономическата ни политика трябва да бъде начало на скромно подобрение в живота на хората. То трябва да става все по-осезателно през 2018-2020 и следващите години. Такова спешно подобрение може да се постигне само чрез промяна в отношенията на разпределение и преразпределение. Това пък предполага разбирателство между работодателите и наемния труд.
Друг изход няма. В обществения организъм е натрупано огромно напрежение и големи очаквания. Затова се налага бърза хирургическа намеса. Защото у нас се наслагват две социални злини: България е едновременно и най-бедната и с най-голямо доходно неравенство в ЕС.

Трябва да се действа незабавно!

Политиците и бизнесът ще допуснат фатална грешка, ако си затварят очите пред жестоките реалности на днешна България. Главна отговорност за това носят българските олигарси и политиците.
България е най-бедната страна в ЕС. Доходите ни са около два пъти по-ниски от това, което трябва да са при нашата производителност. БВП на човек от населението у нас е 48% от това в ЕС, а средните ни доходи са 23-25% от техните. По законите на икономиката производителността и доходите трябва да се движат рамо до рамо. Не е възможен социален мир, ако несъответствието е трайно и голямо! А то е такова вече 28 години.
Това изисква алтернативна политика по разпределение на новата стойност между печалба на работодателите и заплата на наемния труд с цел - повишаване дела на заплатите. През следващите десетина години трябва да се преодолее натрупаното

силно изоставане на заплатите от производителността на труда

Това може да се постигне само чрез ускорено изпреварващо нарастване на реалните заплати със 120-130 лв. годишно. То, обаче няма да е подарък от богатите за бедните, а връщане на несправедливо отнетото от тях или недодаденото им. Това означава възстановяване на справедливостта.
Бизнесът постъпваше ненаситно и брутално спрямо наемния труд 28 години, като потискаше прираста на заплатите далеч под прираста на БВП. При база 100 в 1990 г. БВП нарасна над 130%, а средната заплата едва достига 100%. С пенсиите е още по-лошо. Отнетото от бизнеса трябва да се върне на работниците чрез форсирано повишение на заплатите през следващите десетина години.
Трайното потискане на доходите създава социална несправедливост, а тя поражда социално напрежение и конфликти. То е нежелателно за наемния труд, но вреди и на бизнеса. По-добре е различията в интересите да се разрешават на масата за преговори, а не на улицата! Това е азбучна истина. Бизнесът също се нуждае от социална стабилност и спокойствие в обществото. Защото не е възможна ефективна стопанска дейност в обстановка на социално изнудване, конфликти и улични вълнения.
Средната нетна месечна заплата в ЕС е 1508 евро, а в България е 406 евро. С изключение на Албания,

всички източноевропейски страни имат далеч по-високи заплати

от нашата. А на бизнеса му се струват много високи и искат да ги ограничават. Зад ниските заплати у нас се крие траен стремеж на властите, заедно с работодателите, да оставят преобладаващата част от новосъздадената стойност на предприемачите и да ощетяват работещите. Това е възможно поради пословичната робска търпимост на българите и липсата на борбени синдикати, които да ги поведат в защита на интересите им.
Освен по средната заплата, за бедността може да се съди и по минималната заплата. България е с най-ниската минимална месечна заплата в ЕС - 235 евро. Главен виновник за това са работодателите и властите. Нашият бизнес дори смята, че е много висока и действа за намалението й. Дори не признава, че е нужна минимална заплата. И в тази връзка жонглира с лъжи за опасност от безработица и други подобни.
Остра е потребността от ограничаване на голямото доходно неравенство. Както е известно, то се измерва с коефициента Джини. Колкото по-висок е той, толкова по-голямо е неравенството. При среден 31,0 за ЕС, България, Румъния и Литва имат над 37,0. А нашият бизнес не е доволен от това и иска увеличение на доходното неравенство.
Поддържането на изпреварващ растеж на производството пред средната заплата от 28 години; масовите и брутални нарушения в отношенията между труда и капитала; изпреварващият растеж на печалбата на бизнеса пред доходите на наемния труд; честият отказ изобщо от изплащане на стотици милиони лева дължими заплати на персонала чрез административни трикове; поддържането на най-ниската в ЕС минимална и средна заплата; съпротивата от години срещу въвеждането на минимална заплата и на колективно договаряне между труда и капитала; най-ниските в ЕС данъци върху печалбата, имотите и дивидентите и т.н. се оказаха недостатъчни да задоволят апетитите за още по-бързо забогатяване и да покажат на нашите олигарси, че е време да овладеят неукротимия си натиск срещу наемния труд.
На младини научавахме от Маркс, че при първоначалното натрупване на капитали през 18-ти и 19-ти век капиталът

не се е колебаел да минава и през трупове

в стремежа си към максимална печалба. Сега го виждаме с очите си.
Преди няколко години нашият бизнес и десните политици и икономисти поискаха отмяна на възнаграждението за "прослужени години" - така наречения "клас". Синдикатите възразиха. Напоследък отново се събуди неистовото желание за отмяна на това възнаграждение, с цел да се ограничи нарастването на заплатите. Мизерно ниските заплати в България изглежда им се струват много високи. Искат да ги направят още по-мизерни. Не се спряха и пред лъжи: че това го нямало никъде по света, че било наследство от комунистическото минало и от класовото противопоставяне и т.н.
Това не е вярно. Мога да посоча примери от много страни, но ще се задоволя с най-убедителния - практиката на ООН, която обобщава световния опит (виж таблицата).
Нивото на заплатите за професионалния състав в ООН се определя на базата на заплатите на Федералната гражданска служба на САЩ, която е най-високо платената в света. Това се прави, за да се привличат в ООН най-добрите експерти. Скалата на заплатите в ООН се основава на 5 професионални категории (Р-1 до Р-5), на две директорски нива (D-1 и D-2), помощник генерален секретар и заместник генерален секретар. Посочените скали са осъвременени от 1 януари 2017 г. и са еднакви за всички организации в системата на ООН.
Както се вижда, за всички категории персонал има степени. За D-1 и D-2 са 10, а за Р-1 до Р-5 са 13. Най-младшата професионална категория е Р-1, а най-старшата Р-5. Най-прилаганите категории за персонала са Р-3 и Р-4. Повечето служители работят в ООН и се пенсионират на тези категории. Повишението от категория в категория е много строго и сложно.
Важното в нашия случай е повишението от степен в степен в рамките на дадена категория. За професионалния състав то е автоматично в края на всяка година до седма степен, а от осма степен нагоре - пак автоматично, но в края на всяка втора година. Всеки служител получава ежегодно тези автоматични годишни повишения, които се включват в основната му заплата за следващата година. За категорията Р-3 те са около 1870 долара, за Р-4 са между 2050-2200 дол. и за Р-5 - между 2270-2280 дол. На нашия език това се нарича възнаграждение за прослужени години, или израстване на място, както се наричаше едно време у нас. Авторите на тази система, обобщавайки световния опит, са преценили, че прослуженото време допринася за повишаване квалификацията на служителите.
Повечето служители в ООН постъпват на Р-3 или Р-4 в началните степени и се пенсионират в горните степени на тези категории. На теория всеки служител на Р-3 и Р-4 може да прекара 19 години в една категория, като променя само степените си, а годишната му брутна заплата нараства от 88351 долара до 113701 долара (за Р-4). Както се вижда, в тези възнаграждения няма нищо комунистическо (както ни уверяват наши бизнесмени и обслужващи ги десни икономисти), нито остатък от класовите отношения (както заяви наскоро наш вицепремиер), нито безполезно вътрешно преразпределение между служителите (както заяви тези дни една посредствена дама на висок пост в Народното събрание). По това можете да съдите какви мъдри хора ни управляват.
Аз познавам тази практика от собствен опит като служител на ООН в продължение на 12,5 години. Постъпих на Р-3, степен IV, като специалист и напуснах на D-1 степен II, като директор на голям отдел от 30 професионалисти. С тази разлика, че през онези времена нашето правителство ни удържаше три четвърти от получаваната от ООН заплата. Сега няма такива удръжки.

Цинична заблуда от бизнесмените към наемния персонал

е, че "това няма да ги ощети, защото парите за прослужени години за годината, през която се отменят, щели да се включат в основната заплата за следващата година". Ощетява ги и то как! Това ще се прави еднократно само за една следваща година и ще се губят парите за всички останали години. Ако се постъпи така със служител на ООН от категорията Р-4, той ще загуби по 2000-2200 дол. за всяка следваща година. Ако работи още 10 години, ще загуби сумарно 2000-22000 дол. Ще загуби и от по-ниската пенсия, определяна на по-ниска основна заплата.
Призовавам българския крупен бизнес към по-конструктивно поведение. Прилагайте многогодишния световен опит по "корпоративната социална отговорност". Това е полезно за всички - за работодателите, за наемния труд и за цялото общество. Издребняването в социални трикове като отмяната на "прослужени години" ще поражда само конфронтация, ще трови социалния климат и ще вреди на развитието на цялото общество. 

в хубавите страни, дет ги давате за пример, никогаш не са управявали тъпи комундета като българските пияндета, а сегашните капиталисте у назе са все цръвени боклуци мизернеци, които никогаж нема да моат да са наядат, напият и насерат.
Те така.

интелектуалците са водачи на нацията и носители на културата. У нас, пропадналите интелектуалци- антикомунистите като slavimirgenchev1953 са носители на пошлото, низкото. Не само в езика, но и в това на което езикът служи- в мисълта си.

Моля, читателите да се самоопределят- искат ли такива простаци като slavimirgenchev1953 да ги водят?