Ако ни ограбят, насилят, излъжат, питаме къде е държавата. Искаме да има държава. Ако е време да плащаме данъци, да караме с превишена скорост, да регистрираме джип като малолитражка, да строим незаконно, псуваме държавата. Искаме държавата, не искаме държавата. Горди сме с държавата, срамуваме се от държавата. Чакаме тя да ни оправи, стараем се да заобиколим приетите норми. Трябва ни за патерица, но „като си стъпим на краката” я чувстваме като букаи на краката си.

Признаваме Македония, не признаваме Македония. Искаме ред, заобикаляме реда.

От закона се интересуват само потърпевшите и то само докато са потърпевши. На останалите не им пука нито за закона, нито за държавата. Какъвто народа такава и тя.  Народът са другите и от тях много има да се желае. Ние не сме народът.  Ние искаме да сме народът, но след като другите са „такива” то става безсмислено ние да не сме, щото ставаме потърпевши. Ние сме дяволи и тарикати, и единственото лошо в това е, че и другите са дяволи и тарикати. И това ако не е фърплей – здраве му кажи. Нека победи най-тарикатина, а за останалите да се грижи държавата. И държавните институции – да ти не дава господ да опираш до тях.

Защо ли е порочен порочният кръг и какъв по-точно му е порока. Ако насилието ражда насилие, а доброто – добро, защо предпочитаме да забременяваме лошотията. Защото сме лоши ли? Не бе, не сме. Добри сме – за себе си. Нали целта оправдава средствата и чудесна работа ни върши да побеждаваме. А личните и националните победи са възможни само в лични, или национални воини. Жертвите и пораженията също. На война като на война. Само че всеки ден откриваме нов фронт търсейки нови победи.

Да живеят победителите. Да живеят индивидуалистите. Те имат най-много воини. А най-големия победител е държавния глава. Той е победил всички – от съседите до опозицията. Ние победените ще се нуждаем от институциите. Институциите ще се оглавяват от победителите.

И все така ще е докато се е.аваме с порядъчните хора около нас, обезсмисляйки доброто до абсурд. Да живеят победителите. Слава на оглавяващите и на победителите. Мъртвия не ни е враг.

Димчо Дебелянов

ЕДИН УБИТ

Той не ни е вече враг -
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?

Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? -
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!

Стихотворението е открито от Георги Райчев и е публикувано за първи път в "Стихотворения", 1920 г.