На гръцката граница Трънките узрели ...   За Балканския ни манталитет, фразата има особен смисъл. Ние обичаме да „хвърляме жребия“, но никога не се съгласяваме с него. Понякога направо го изхвърляме жребия, а друг път го хвърляме, докато покаже онова което в същност ни се ще. Жребият ни винаги е тежък.   Верни на човешката си природа не спираме да мечтаем невъзможното. И г... на слънце, и душата в Рая. Циганския ни манталитет да искаме всичко тук и сега ни държи на повърхността, но няма какво да ни движи напред. Непрекъснатото хвърляне на жребия ни движи в кръг.   Живеем за мига, само че, ние живеем – те го сменят. Тъкмо заживеем за новя миг и ТЕ пак го сменЯт. Държим се като деца в магазин за играчки – искаме всичко, но парите ни не стигат за нищо. Стоим и гледаме. Когато стане невъзможно само да гледаме – хвърляме жребия. И пак, и пак, пак гледаме, пак хвърляме и накрая живеем безволево следвайки случая.   „Да гледаме положителното“, е добър начин да си подхвърляме жребии. Автора на фразата е известен със склонността си към хазарта.   „Политика на възможното“ , бе базата на която Президента основа Тройната коалиция.   „Иване, кажи си“, пък бе един друг жребий объркал колелото на историята ни.   „Аз разпределям баницата“ - реши последния ни жребии.   Все повече си мисля, че последователността в следването на някаква идея, в личен и обществен план, съвсем не е сред основните ни достойнства. Но за досойнствата ... друг път.   „Правителство на малцинството“ – този жребии си е лично на Бойко и стана възможен не само поради конюнктурата. По скоро бе предопределен от съвокупните мечтания на политици и народ за „тук и сега“.   Ако забравим за момент патриотичните, патриотарските, пристастните и гешефтарските си пристрастия, може и да си спомним, че Бойко нямаше алтернатива. Какво, защо и как е довело до това положение – няма значение вече. Факт е, че Бойко нямаше алтернатива. Както е факт и че все още няма. Монетата се изтри от подхвърляне и вече е трудно различимо „ези“ от „тура“.   Алтернативите – и сини и червени – не следваха жребия, а интереса. Затова жребия им изневери. Да следваш жребия е отговорност. И то отговорност към идеята, не пред интересите.   Ако избираш Бойко – получаваш Костов, бяха червените страхове. Бойко ще направи коалиция с БСП – бяха сините.   И все още са.   Трудна е позицията на центъра. Противниците ти са и от ляво и от дясно. От друга страна е лесно. Две кофи се носят по-удобно от една. Разпределя се натоварването и равновесието е по-лесно постижимо. Но това е друга тема.   Факт е че Бойко избра варианта – правителство на малцинството. И лявото и дясното бяха недоволни, и лявото и дясното го подкрепиха и го подкрепят. С една единствена цел. Чакат момента да наклонят везните в своя посока.   Можем да теоретизираме безкрайно за посоката, която е трябвало да следваме. Обикновено това и правим – след дъжд качулка. Погледа ни напред винаги е бил премрежен.   Не искам да ставам апологет на Бойко. Разбирам „политиката на възможното“, възмущавам се от мутризираната ни „демокрация“ и си мечтая за онова, което мечтах през януари 97. Но трябва и да отчитам реалностите: Културното ниво в Чалгария, относителната тежест на гражданите в обществото ни, нуждите на неспособните, мераците на непочтените, икономическите реалности и възможностите на „назначените капиталисти“. Той успява да се превръща в „средно аритметично“.   Увлечени в пристрастията си, няма да обърнем внимание, как Промахон се превърна в Рубикон. Да се намесиш във вътрешните работи на съседите не е проста работа. Висшия политически пилотаж не допуска подобни импровизации. В същност, защо гръцките земеделски производители пропуснаха българските камиони? Защо? Явно и там, както у нас, хората се нуждаят по-скоро от разбиране, отколкото от субсидии.  И като не го получават от своите, го приеха от Бойко. Явно с потупване по рамото, можеш да получиш повече, отколкото с всякакви силови методи. Нашия премиер намери най-късия /и много нестандартен/ метод  да получи „съчувствие от извора“. Той ги помоли „човешки“.  Много отдавна никой не се надява /и явно не само у нас/ с него да се отнесат „човешки“. По случая могат  да се разтегнат всякакви локуми. Популизъм, липса на компетентност в  международните отношения, задкулисни игри с гръцкото правителство, ах, ох, их, въх и ъх. Но камионите преминаха. Както едни други камиони – към сметището в Суходол преди време.   Ние компенсации за загубите няма да получим. Но този ход демонстрира, как следващия жребия си човек върви към целта си. За добро ли, за лошо ли, не знам. А докато чакаме някой да ни оправи така, че да сме доволни, за нас ще остава само ролята на коментатори. На преживяващи „казуси“. А „казусите“ ще ги създават дръзките.

Нов Рубикон и нов Ал. Македонски?
Та ние живеем светлинни години напред, имеейки впредвид прозрението... Карпе Дием!
Тази игра е стара като света, но играчите се сменят периодично. Наблюдавай необвързано! ;)))

О, обвинението в пристрастие е първото което очаквам. Нали първо сме емоционални, а после разумни. Интересно, какво щеше да стане, ако в Гърция бе отишъл президента?

Ще стане "Опа-опа та бозукя, опа ке о багламас..."

Нали знаеш, че съм с Емоциото напред. Рациото - за теб! ;)))
Не си пристрастен, а само о`страСтен. Иначе съм политически необвързана и в тази връзка несериОЗна.

и за жребия и за собственото си несъвършенство.
Защото е съвсем точно написано :)
Но няма как да пропусна, че Рубиконът е колективно препятствие.
И, че е смислен, ако след това има победа. Или поне битка.
Иначе е само казус. Безсмислен сам по себе си.
Единствената полза - сега ще плащаме казус, а не жребий.
Докато се научим.