Искаше Господ да даде напътствия, които до сега не е давал, искаше да събере цялата си мъдрост в едно изречение, както преди бе събрал всичкия си гняв само в един потоп. Тогава сам разбра, че и той не може всичко!!!

В същност можеше. Можеше да им отнеме свободната воля. Да им отнеме правото на избор. Да им омеси щрудел от ябълките на познанието и да го натика в глинените им глави, така че на никой и през щрудел да не му минава да се отклони от неговия път. Но тогава те нямаше да бъдат негови образи и подобия, и той нямаше да бъде Господ, а обикновен физик с Андронен колайдер.

Беше им говорил с притчи. Беше ги наказвал с изпитания, дарявал с любов, осенявал с прозрения, ограничавал със заповеди, осъждал на вечни мъки и обещавал им беше Райски блаженства.

Не би!

Те продължаваха да хрупат пясъка на своето богоподобие и кухите им форми никак не пожелаваха да се изпълнят със същност. Изпълваха се с всичко що се яде. И смятаха, че се яде всичко. И онова, що хвърчи, и онова, що пълзи, и бяха всеядни. До каквото се докоснеха – превръщаха го в храна, и всеки според метаболизма си, оставяше след себе си изяденото, порастваше още повече и ставаше още по-гладен. Бяха способни да изядат собствените си задръжки, и всичката му благодат, и с тях да обогатят земята, и да разширят озоновата дупка.

И съжали Бог, че е изсипал цялата си благост и мъдрост в разхитително изобилие, та да може всеки да намира онова, което му е нужно. Видя, че те живеейки колективно се изяждат взаимно и всеки ръфаше според способностите си, а не според потребностите си. И не от него, а от себе си, един друг, се учеха.

И даде им ново напътствие: Не подражавай!!!

И хората приеха съвета му по човешки, както приемат винаги Божите мъдрости и го изкривиха до неузнаваемост. И взеха да се надпреварват пак по между си – кой по оригинален да бъде и създадоха мултикултурални общества и взеха да почитат „различните“. И станаха еднакви в различията си, толкова, колкото бяха различни в еднаквостта си преди. И си подражаваха неподражаемо.

И всичката Му мъдрост не стигна, че да ги накара да търсят не полза, а смисъл. Щото ползата виждаха лесно, а смисъла – не, и нямаше божествена сила, която да ги убеди, че смисъла създава ползи, а ползите убиват смисъла. Както не можеха да разберат и че Господ създава хора, а хората Го убиват.

И неутешим в съзидателните си стремежи, Господ се разплака от безсилие да ги уподоби на себе си, и им изпрати в милостта си, не потоп този път. Изпрати им ерата на Водолея. И ерата потече, и заля земята.

И рече им: Правете каквото си искате!

И те взеха, че се замислиха!

Неведоми са пътищата Господни. Но пътищата човешки са още по-неведоми. Само човеци могат да решат, че всичко, що не се консумира е суета. Само това им допадна от Еклисиаста. И изпървом поискаха каквото са искали винаги – поискаха кеф. Само че отново не бяха разбрали Господа. Той им каза Правете, а не Искайте. И всеки се загрижи за кефа си, както го разбираше. И мислейки за Непостижимото, сиреч кефа, неусетно започнаха да мислят позитивно. Най-отчаяните, най-позитивно мислеха. И на никой през кефа не му минаваше, че мислейки позитивно в същност се уповава. А уповавайки се, се надява.

И надеждите на хората се свеждаха до квантовия скок на Бозоните им, които щяха да материализират кефовете им. Хората винаги са искали да материализират, вместо да одухотворят.

И материализирайки одухотворенията си, превръщаха сами себе си в матриял. И матриял се лееше отвсякъде.

И душите им се джаскаха из матрияла, като електрони в Андронен колайдер. И това джасане произвеждаше антиматерия, която анихилираше с матрияла, и позитивното мислене павираше пътя към ада с павета от добри намерения.

И обърнаха се уморени към Господа и го попитаха:

-          - Защо не ни даваш кеф Господи?

-          - Че аз само по кефа ви ходя.

-         -  Ама някои неща не ни кефят особено.

-          - Ами това са кефовете, които дадох на другите.

-          - Защо техните кефове пречат на нашите?

-          - Защото такава е природата на кефа – ако не пречи на другите, ще пречи на Вас. Не знаете ли, че кефовете са загуба.

-          - Защо да са загуба, Господи?

-          - Защото разходеното за кефа винаги е повече от полученото от него.

-          - А защо не го забелязваме?

-          - Защото само кефа си гледате.

-          - Без кефа, за какво да живеем Господи

-          - Не живейте ЗА него, а С него!

-          - Как се прави това, Господи?

-          - Като го оставите в миналото, за да го намерите в бъдещето.

-          - Не разбираме, Господи?

-         -  Само който пати – разбира.

-          - Ние от патене затъпяваме. Не започваме да разбираме.

-          - Защото се съжалявате, за това затъпявате. Кефа е награда. А който се съжалява – не се награждава!

-          - А няма ли начин да се кефим без да патим?

-          - Има! Гледайте си работата …!

Както обикновено -чудесно. :-)

Много вкусно есе и по Айнщайнски доказващо твърдението, че въображението е по-важно от знанието дори когато щрудела от ябълките на познанието е натикан в глинените глави на Хомо Луденса ни до второ пришествие.
Човек и да се удави в кеффф пак ненаситно ще протоколничи на притчата за черепа и кантара.
Ей за това трябва да си стоим евхаристианци и да си правим кефа стратегически спрямо правилните цели.