Евгений Евтушенко

Безлични хора няма  на света.

Като планети са те във нощта.

Сред другите планети и звезди

със нещо свое всяка там блести.

И ако някой тихо е живял,

незабелязано е плакал или пял,

сред хората — неразличим и мил —

с това и интересен той е бил.

Че всеки има своя тайнствен свят,

щастливи мигове, с които е богат,

и в този свят — най-труден, страшен час,

но неизвестен, неразбран от нас.

Умира ли човек зад своя праг,

умира с него първият му сняг;

целувка първа или първи бой —

със себе си отнася всичко той.

Остават книгите с вълшебен дар,

картинките, мостовете; макар

да помним дълго множество неща —

отишло си е нещо от света!

Безмилостен закон — от векове.

Не хора мрат, а цели светове.

И незабравили и радости, и грях,

какво ли всъщност знаехме за тях?

Какво ли знаем в земните си дни

за брата, за любимите жени?

Узнали всичко, колко ли неща

не знаем и за родния баща.

Умират хора… Няма път назад.

Невъзвратим е оня техен свят.

И ми се ще, дори при мисълта,

че няма път обратен, да крещя…

Умират хора… Няма път назад.

Невъзвратим е оня техен свят.

И ми се ще, дори при мисълта,

че няма път обратен, да крещя…

За да се оцени истински, особено поет, трябва да се чете на оригиналния език на който е писал.

Едно от любимите ми на Евтушенко. Съгласна съм и за езика - за това при мен е в оригинал. Много рядко харесвам преводи, но този е добър!
Поздрави!