Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.02.2012 19:09 - В неделя Господ си почива
Автор: evrazol Категория: Забавление   
Прочетен: 1457 Коментари: 1 Гласове:
11


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Дали когато плаче, или се смее, бебето губи „здравия си разум"?

Както го прави възрастният човек. Представете си колко  нюанси имат плачът и смехът. Можем дори да плачем от щастие, а можем да изпаднем в истеричен смях. Това едва ли е възможно, обаче, преди да сме навършили около седем години.

По-напред ще разхвърлям мислите си, а след  това ще се опитам да ги подредя в картинка. Но да се върна към детето в мен.

 

 

Твърдим, че само дете може искрено да се радва на живата. А дали е така?  Бебето гладуващо в Сомалия, по същия начин ли се смее, както бебето на мултимилиардер.  Мисля, че да, ако пренебрегнем възможността за псхиделично наследство. И може би двете бебета еднакво плачат, ако отново пренебрегнем наследството. Да го пренебрегнем за сега.

Ние /от позицията на познаващи/ даваме определения, изследваме, доказваме, или предполагаме какво става в главата му. И понеже още не можем да четем мисли, стоим с емпирично потвърдените „факти“ – реве когато/защото е гладно и се смее когато/защото е доволно.

Да се усъмним за момент.

Ако бебето осъзнаваше:  – Сега ми е дискомфортно.  Я да си поплача / понеже така са правили в подобна ситуация всички прабебета/,  или – Всичко ми е наред и светът е прекрасен. Я да се посмея, та ... Ако бебето правеше това преднамерено, би следвало да предположим,  че то се самоосъзнава, преценява и действа ПРЕДНАМЕРЕНО. Само че това някак не е присъщото на смисъла, вложен в понятието бебе.

Каква друга би могла да бъде причината, още с раждането си, съществото да изпада в дуалността между смеха и плача и да остане там за цял един живот. Между тези две стени да гради характер, кариера и да се стреми. Животните не правят това. Но няма да мисля за животните, тъй като се стремя да напусна традициите на изследователите, да постигат познание чрез съпоставяне.

Съпоставянето е азбуката на познанието и човечеството си е останало на ниво азбукарче в по-голямата си част.

Познанието е онова дърво в рая, чиито плодове те пращат в земния ад. Наркотично растение, водещо до силно пристрастяване, фантазии, чувственост и ... изобщо ад, или щастие.

Бих казал, че бебето е една надрусана душа, която постепенно изпада под въздействието на наркотика и чак до смъртта си е подвластна на него – наркотика на познанието. Когато образно „изтрезнее“,  бившето бебе се връща  ТАМ. И както дрогираните в кръчмата не знаят какво се случва на площада пред нея, така и ние „живите“ гледаме през прозореца на тази кръчма и гадаем очевидното. Всеки със своя си наркотик доказва своя си истина на останалите пациенти.

Бебето ЗНАЕ да плаче и да се смее, а после започва да използва тези си знания за постигането на цели. Но това – чак когато се обзаведе с преднамереност. Т.е. Като се сдобие с познание. Когато се надруса. Та под наркозата да обвини Бог, че е създал дърво на познанието и не го е предпазил от плодовете му, а само го е предупредил.

Нашето изтрезняване, не е ангажимент на другите хора. Нито е по възможностите им. Те могат да ни обичат, или мразят, да ни помагат, или пречат, да ни убиват дори, но не могат да ни „отрезвят“.

Единственото, което могат,  е да ни принудят, или научат. Но това не е отрезвяване. Защото и другите,  като нас не познават състоянието трезвост. В което сме били като бебета, или десетина месеца преди товаJ

Цял живот търсим здравия си разум. Наричаме го търсене на себе си, на пътя, на смисъла. Кичим се със самочувствието, че САМО НИЕ от цялата жива планета можем да се самоизучаваме. Може и да можем, но няма как да разберем това наистина ли е самоизучаване, или замодоказване на предварително твърдение. 

Пишейки това, аз изключвам дъжда и слънцето, които виждам през прозореца на кръчмата. Изключвам хората – приятели и врагове, изключвам миналото и бъдещето, че и сегашното. И се мъча да преоткрия бебето в себе си. Това предполага сериозната възможност за наакване и рев.

Всеки надрусан с познание изпада във философска зависимост, в догматична недостатъчност, в хоса на питанките. Дървото предизвиква желания за питане. После, желание за отговаряне. Предизвиква вътрешен монодиалог .  Процесът на ферментация е започнал и понякога виното пука бъчвата. Блажени нищите духом ... 

За това истината е във виното.

Истината пука бъчвата, която сме самите ние. Само дето истината /допускане първо/ съществува и без нас. Или поне така предполагаме. Така, че спукването по време на ферментацията и е /на бъчвата/ повсеместно явление, понеже не сме много здрави бъчви. Истината ни прави свободни, да потечем към предишното и неизвестно, наречено НИЩО. Дао, рай или каквото и да е там някъде ... 

Някои от нас така се пристрастяват към виното и истината, че никога не достигат до благотворния ефект от ползването им, а просто се наливат.  Други откровено се питат и оплитат в питанките между плача и смеха, чак до края, до изтезняването. Трети се отпускат на истинния импулс и просто „живеят живота“. А кръчмата затваря на шестия ден, щото кръчмарят на седмия почива.

Човека е посран пияч, който се смее, или плаче над състоянието си подобно посрано бебе. После се вглежда в акото си и в зависимост от вида му,  се самоопределя като политик, бизнесмен, учител, доктор, родител, или ПРОСТО ЧОВЕК. Отъждествявайки се със собствения си екскремент.

Някой самоопределил се по горния начин, ще ми постави диагноза. Друг, по същата причина направо ще ме разбере и ще вземе да споделя вижданията, а трети да ги оспорва. Защото ние, за разлика от бебетата, в алкохолния си делириум сме склонни да изследваме и съпоставяме съдържанието на гащите си.

Докато описвах спомените си от Едем огладнях. Това е доста земно и реално усещане, а май е възможно да е напълно осезаемо събитие, което на кръчмарски език се нарича „здраво стъпване на земята“.  Но теоретично е възможно да виждам поредния розов слон, докато съм гладен. Или не. В същност розов е след ядене. Преди това е маджента, виолетов или отровно фосфоресциращо зелен. По цвета на слона преди ядене се делим на вегетарианци, суровоядци и обикновени хишници. След ядене слонът винаги е розов.

Докато се раждаме, мама я боли, а после цял живот чувстваме вина и оставаме длъжни. Вменяваме си първороден грях, но да не забравяме, че това в същност е страничен ефект от плодовете на дървото на познанието. В същност, няма как да сме убедени, че сме откъснали и изяли здрав и витаминозен плод от върха, а не паднала преди дни изгнила и ферментираща ябълка, по-известна като халюциноген с търговско наименование Калвадос.

Но твърде много се отклоних в алкохолната алегория.

Бебето реве и се смее по програма. Такъв му е БИОС-а. Така са му пъхнати чипсет-ите. То е конвейрно производство и не разбирам стремежа му към търсене на уникалност. Може да се усъвършенства технологията. Новото поколение може да има доста по сложен процесор и друг хардуер, способен да издържи и на по-сложен софтуер. Но уникалността не е в хардуера. От конвейра слизаме еднакви. А програмите  ни ги пише битието.  Друг е въпросът какви програми допускаме да бъдат инсталирани. Какъв е собствения ни „код за достъп“. Програмирането ни е неизбежно, след като вече сме тук. А свободната ни воля се изразява единстве но в способността ни да откриваме и даваме предимство на логиката, или чувствата си с оглед на това, че кръчмарят в неделя си почива.

Бебетата не дават любов. Те само я получават. В същност никой не дава любов. Всеки я получава, давайки на хората възможност да обичат себе си. Но това е разбираемо едва след изтрезняване от любовно опиянение. И, забележете, опиянение от НАШАТА любов към някого. Щото възможността за опиване от НЕГОВАТА любов към нас, е за диагностициране. 

Слънчасалия мозък на пещерното съзнание привижда в потребностите смисъл и двигател на развитието. В същност смисъла и двегателя е едното просто любопитство. Въпросът – Ами ако???

Подхравано  от наркотика познание и ведъж събудено, въображението интерпретира земния ад в живот. Воденото от потребности съзнание сАмо генерира потребности.  До парадоксалната потребност от „истинност“.  Която дава фалшива увереност и имагинерна сигурност. Неща с които в същност сме обзаведени при самото си раждане.

С възрастта, нуждата да имаш измества нуждата да ползваш. Това концентрира вниманието, ограничава въображението, деградира отношенията и обезсмисля съществуването. Върховно постижение е фалшивата увереност, че притежаваме себе си. Потребността от  „себе“ мести мозъка в стомаха.




Тагове:   тъг,


Гласувай:
11



1. magicktarot - Много ми допадна, много!
26.02.2012 01:19
Може би ще се връщам да го чета още няколко пъти... :)
Бебетата са чисто Съзнание. Не мога да разбера защо някои хора не го признават това. Аргументът им е, че "видите ли, те плачели! Т.е. не са нещо по-така". И не осъзнават, че плачът на бебето няма нищо общо с плача на възрастния - само по разликата в последствията от единия и другия може да се направи извод... И с програмирането - не мога да повярвам, че доста хора не осъзнават, че са програмирани и че повечето от "истините", които приемат за даденост и Светая Светих, са си най-обикновени програми, които често дори пречат - и на тях, и на околните. (не изключвам себе си от тези хора - много е трудно да усетиш софтуер, когато е качен на твоя хард, който също от своя страна не може да се усети току така.:)
А прясно откъснатата Ябълка от Дървото на Познанието и Калвадосът... къртят! :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: evrazol
Категория: Политика
Прочетен: 1969654
Постинги: 375
Коментари: 65516
Гласове: 19464
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031