Прочетен: 1970 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 09.08.2018 20:59
На един малко по-късен етап ходех малко на аеробика, малко модерни танци, докато бях студентка, но нищо не излезе за постоянно. Повече танцувах по дискотеките.
След това открих планината и успях да го докарам до сравнително редовно ходене за някакъв период от време. Това, което помня освен части от самите ходения е как една вечер се въртя до късно в леглото и не мога да заспя от жестоко вълнение, че раницата е приготвена и на другия ден заминавам … към езерата беше май. Бях се побъркала от кеф, че съм намерила с кой да ходя на планина.
После обаче нещата загрубяха. Семейство, дете, безпаричие, пари в кръчмите, вместо за планини, липса на мераклии и т.н.
Не съм спирала съвсем да ходя из планината, но все беше по малко. Ходех обаче доста пеша в града. Фирмата е извън града и над 20 години съм изминавала немалки разстояния пеша от вкъщи до офиса. До момента, в който си купих кола. И тогава навиците от 20 години ходене пеша плюс заседналия живот в офиса си казаха думата. Започнах да се побърквам от малкото физическо натоварване.
Като открих, че хората тичат из планините, бях очарована, но мислех, че съм вече твърде стара да се захващам с такъв спорт.
Докато не реших, че не съм твърде стара и реших да се пробвам. Дълго време си мълчах и се мъчех да тичам, но не бях сигурна дали няма да ми омръзне и дали ще ми стигнат силите да продължавам. Започнах от 2-3 километра на ден, които ми се виждаха едва ли не много. Защото никога не бях тичала. Като стиснах малко зъби и преодолях началните признаци на умора, болки в мускули и други неудобства, взе да ми харесва. Някъде в последния месец може би става година, откакто започнах. Вчера изтичах около 15 км за 2 часа и малко и се прибрах, без да дишам тежко и да залитам от умора. При това в три предишни дни бях тичала подобни разстояния, с немалка денивелация и максимално бързо.
Не спирам да се удивлявам от себе си и трябва да кажа, че чувството е много приятно. Отново съм Уен Вечно Изненадания.
И съответно за сетен път се убеждавам, че няма външен фактор или човек, които да могат да те направят по-щастлив, отколкото ти сам себе си можеш да направиш.
Другият особен момент с тичането е страстта, с която започнах да му се отдавам. До неотдавна за добро или за зло пазех страстите си за мъжкия пол и почти никога не съм имала занимание, хоби или нещо такова, което да правя с истинска страст. Направо не мога да повярвам, че точно тичането из горите ще се превърне в нещо, което ще правя със страст. И знам, знам, че бягането е наркотик, но още ми е рано да се пиша пристрастена, а вероятно ще ми е късно да стигам до вредни последствия, защото едва ли ще мога да тичам още много години.
Тези дни си мислех и за заглавието на една книга за тичане: „Яж и тичай“, което ми се виждаше абсурдно, когато го чух за пръв път. Как може само да ядеш и да тичаш, си викам! Вече не ми звучи абсурдно. Хващам се, че във всички свободни мигове, в които не работя и не тичам мисля за следващата тренировка или за следващото състезание.
Вероятно има значения и факта, че съм намерила и хора, с които да тичам и да ходя на състезания и ми е забавно с тях, но наистина не това забавно е най-важното. Тичането в компания е още по-хубаво от тичането сама, но вече мога и сама да тичам дълго и удоволствието да е голямо.
А компанията и разговорите в компанията са една друга отделна тема, която по-добре да не захващам засега.
И без друго трябва да изчезвам да тичам ….
Поздрави!
Но сега и аз станах проста хахаха