Най-четени
1. zahariada
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. kvg55
9. zaw12929
10. hadjito
11. sparotok
12. bosia
13. getmans1
14. rosiela
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. kvg55
9. zaw12929
10. hadjito
11. sparotok
12. bosia
13. getmans1
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Постинг
09.02.2010 13:15 -
„Когато врагът не се предава, го унищожават” – надпис върху портала на лагера Белене
Петко Огойски, „Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.”
http://cao.bg/index.php?article=11184305&pages=0&category=10
По разни пресмятания на островния архипелаг Белене през 1952 г. се намираха около 7-8 хиляди политически затворници и лагеристи. Изглежда и географията е искала да „услужи” на болшевишките ни управници, за да има къде по-незабелязано да изолират и унищожават своите противници. Когато бяхме на острова, не беше се появил Александър Солженицин с неговия „Архипелаг Гулаг” ( Государственное управление лагерям ), за да знаем, че и там, досущ като тук, островите по Северно море са главните места за мъчение и унищожение на мислещите не по тертипа на тираните. Затова в нашия речник тогава Персин беше българският Сибир. Най-обобщеното название на тази островна система от душегубки обаче е Белене. „Откарали го в Белене” като се кажеше за някого, все едно, че е отчислен от живота. Трябва да се съжалява, че доброто и в целостта си невинно население на селото, сега град Белене, незаслужено носи името на този кошмарен факт от нашата най-нова история – островните мъчилища. Стоим и гледаме надписа на сводестата извивка на портала на лагера. „Когато врагът не се предава, го унищожават”. Каква разлика с този надпис, дето е отпред: „Затворът не унищожава, а възпитава”. Големият остров, на който бяхме, е около 45 хиляди декара площ, с вековни върби и тополи и е средище на цял архипелаг от други острови. Името му е Персин. Бараките бяха просто като овчи кошари, стените – плетени от пръчки и измазани с кал, покривът – също от плетени леси и покрит със слама, двуетажните нарове – също от леси и нещо като сламеници върху тях. На изкопно-насипните работи на дигата беше същински ужас. Освен самото ни докарване и откарване от обекта, придружено от бой, викове „по-бърже” и стрелба по всеки отклонил се и две крачки встрани, но и ужасната норма от 4,80 куб. метра пръст на човек и откарването и на 300 метра по дигата, която от ден на ден се вдигаше все по-високо. От повдигане дръжките и тласкане на количките, ръцете така ни боляха и трепереха, че изобретихме така наречените хамути – ленти от плат или кожа, които премяташ зад врата си. Двата им края се спускат край ръцете, накрая завършват с клуп, в който се навират дръжките. Така част от тежестта на ръцете се поема от раменете. Някои успели да пишат на домашните си и започнаха да получават хамути като за коне – хубави, кожени, изработени от занаятчии сарачи по конски муниции. Тези египетски робски атрибути станаха известни на населението, та ги забраниха, но ние ги слагахме под ризите и краищата се спускаха из ръкавите, само и само да облекчим някак си непосилния труд. А като върхов израз на циничната гавра с хората е заставянето им да възпяват своята „вина” и да се признават като „сгрешили пред народа”. Преплитайки крака към убийствените трудови обекти да отварят гладни устни, за да пеят „Маршът на лагеристите”: „Сгрешили пред народа, тук дойдохме, Във ТВО духа да възродим И с устрема на новата епоха Социализъм светъл да строим. Прелом, прелом в душите и сърцата, Със този лозунг създаваме блага В рудници дълбоко във земята, В стопанствата, сред житните нивя. С труд корав вината ще изкупим, С просвета своя дух ще възродим И като нови граждани ще встъпим В пътя на народа ни любим. И когато ний отново пак свободни Спечелиме народната любов, С устрем ще градим страната родна, Предвождана от вожда Димитров!” Лагерите, ТВО – трудово възпитателните общежития, са нещо съвсем различно от затворите. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвана от предишната. Лагерите са показател за масовизация на противниците и допринасят за тяхната консолидация. Особено тук, на островите срещу град Белене. Защото въпреки бодливата тел, водните ровове, стражевите кули, граничарските кучета и всичко това, опасано от широките, дълбоки дунавски води, всеки ден за работа по хилядите декари на острова плисваше пороят от хиляди гладни и измъчени хора. И защото те с труда си трябваше да пълнят огромния бюджет на репресивния апарат, неизбежно имат достъп до пособията за този труд – кирки, лопати, сърпове, мотики, брадви, докато в затвора дори хляба можеше да си режеш само с изострена от цимента дръжка на лъжица или с парче тенекийка от консервна кутия, старателно укривани и често изземвани. Контактите и опознаванията между хилядите, които не можеха да се ограничат, достъпът до пособия и сечива за труд, правеше тези хиляди една страшна за властите сила. Затова и управниците с извънредна и назидателна жестокост смазваха всеки опит за протест и организирана съпротива, а страхът на властващите ставаше убийствен кошмар за затворници и лагеристи. Из „Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.” Автор Петко Огойски Издателска къща „Феномен”, София 1995 г.
По разни пресмятания на островния архипелаг Белене през 1952 г. се намираха около 7-8 хиляди политически затворници и лагеристи. Изглежда и географията е искала да „услужи” на болшевишките ни управници, за да има къде по-незабелязано да изолират и унищожават своите противници. Когато бяхме на острова, не беше се появил Александър Солженицин с неговия „Архипелаг Гулаг” ( Государственное управление лагерям ), за да знаем, че и там, досущ като тук, островите по Северно море са главните места за мъчение и унищожение на мислещите не по тертипа на тираните. Затова в нашия речник тогава Персин беше българският Сибир. Най-обобщеното название на тази островна система от душегубки обаче е Белене. „Откарали го в Белене” като се кажеше за някого, все едно, че е отчислен от живота. Трябва да се съжалява, че доброто и в целостта си невинно население на селото, сега град Белене, незаслужено носи името на този кошмарен факт от нашата най-нова история – островните мъчилища. Стоим и гледаме надписа на сводестата извивка на портала на лагера. „Когато врагът не се предава, го унищожават”. Каква разлика с този надпис, дето е отпред: „Затворът не унищожава, а възпитава”. Големият остров, на който бяхме, е около 45 хиляди декара площ, с вековни върби и тополи и е средище на цял архипелаг от други острови. Името му е Персин. Бараките бяха просто като овчи кошари, стените – плетени от пръчки и измазани с кал, покривът – също от плетени леси и покрит със слама, двуетажните нарове – също от леси и нещо като сламеници върху тях. На изкопно-насипните работи на дигата беше същински ужас. Освен самото ни докарване и откарване от обекта, придружено от бой, викове „по-бърже” и стрелба по всеки отклонил се и две крачки встрани, но и ужасната норма от 4,80 куб. метра пръст на човек и откарването и на 300 метра по дигата, която от ден на ден се вдигаше все по-високо. От повдигане дръжките и тласкане на количките, ръцете така ни боляха и трепереха, че изобретихме така наречените хамути – ленти от плат или кожа, които премяташ зад врата си. Двата им края се спускат край ръцете, накрая завършват с клуп, в който се навират дръжките. Така част от тежестта на ръцете се поема от раменете. Някои успели да пишат на домашните си и започнаха да получават хамути като за коне – хубави, кожени, изработени от занаятчии сарачи по конски муниции. Тези египетски робски атрибути станаха известни на населението, та ги забраниха, но ние ги слагахме под ризите и краищата се спускаха из ръкавите, само и само да облекчим някак си непосилния труд. А като върхов израз на циничната гавра с хората е заставянето им да възпяват своята „вина” и да се признават като „сгрешили пред народа”. Преплитайки крака към убийствените трудови обекти да отварят гладни устни, за да пеят „Маршът на лагеристите”: „Сгрешили пред народа, тук дойдохме, Във ТВО духа да възродим И с устрема на новата епоха Социализъм светъл да строим. Прелом, прелом в душите и сърцата, Със този лозунг създаваме блага В рудници дълбоко във земята, В стопанствата, сред житните нивя. С труд корав вината ще изкупим, С просвета своя дух ще възродим И като нови граждани ще встъпим В пътя на народа ни любим. И когато ний отново пак свободни Спечелиме народната любов, С устрем ще градим страната родна, Предвождана от вожда Димитров!” Лагерите, ТВО – трудово възпитателните общежития, са нещо съвсем различно от затворите. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвана от предишната. Лагерите са показател за масовизация на противниците и допринасят за тяхната консолидация. Особено тук, на островите срещу град Белене. Защото въпреки бодливата тел, водните ровове, стражевите кули, граничарските кучета и всичко това, опасано от широките, дълбоки дунавски води, всеки ден за работа по хилядите декари на острова плисваше пороят от хиляди гладни и измъчени хора. И защото те с труда си трябваше да пълнят огромния бюджет на репресивния апарат, неизбежно имат достъп до пособията за този труд – кирки, лопати, сърпове, мотики, брадви, докато в затвора дори хляба можеше да си режеш само с изострена от цимента дръжка на лъжица или с парче тенекийка от консервна кутия, старателно укривани и често изземвани. Контактите и опознаванията между хилядите, които не можеха да се ограничат, достъпът до пособия и сечива за труд, правеше тези хиляди една страшна за властите сила. Затова и управниците с извънредна и назидателна жестокост смазваха всеки опит за протест и организирана съпротива, а страхът на властващите ставаше убийствен кошмар за затворници и лагеристи. Из „Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.” Автор Петко Огойски Издателска къща „Феномен”, София 1995 г.
Дядо ми е бил в "Белене"! Жалко, че не можа да ми разкаже, какво му е било там! Бях прекалено малък, когато почина, мир на праха му. Пък и комунизма не си беше "отишъл" още. Не е лошо да попрелистя тази книга... Мой пропуск!
цитирайМалко се и пише. Тези, които знаят - нямат възможност, тези които имат възможност - не щат и да знаят. Интересно мълчаливо съгласие...
цитирайи той започна един разговор за България вероятно пак с идеята за мълчаливото съгласие..
В Беровия блог ме доядя, при теб...някакво дребно чуство за вина. А някой, дявол да го вземе, ми обясни откъде е тази вина и що?! Чия вина??!
/дядо ми, Бог да го прости, и той Белене../
цитирайВ Беровия блог ме доядя, при теб...някакво дребно чуство за вина. А някой, дявол да го вземе, ми обясни откъде е тази вина и що?! Чия вина??!
/дядо ми, Бог да го прости, и той Белене../
Нашата, моята. Чета постове, пиша коментари. И тягостното чувство че кучетата си лаят ... и че аз съм едно от кучетата ... и щенията ми керванът да върви в друга посока ... и всичко .... си остава само в коментарите и в нищонеслучването. Не че мога да обърна посоката. Не че повече хора ще можем /да бъдем реалисти все пак/, ама поне да бяхме опитали нещо. Поне да бяхме опитали...
А то – остави че от никъде взорът надежда не види, ами и идея никаква, от никъде не дойде, или аз не намерих за тия две години тук. Констатации, констатации, констатации. И нищо. Забелязваш ли че повечето остри политически коментари в постовете са анонимни? Страхуват ли се хората да изразят лично мнението си? От какво точно се страхуват? Явно имат мнение, не е като да нямат. Но предпочитат да го казват анонимно.
Керванът си върви. По моему – по инерция и по линията на най-малкото съпротивление.
И все си мисля, че не само мене ме гложди мисълта, че безвъзвратно си отива времето на онова, дето все го отлагахме за утре.
---------------------------------------------------------------------------
И стало безпощадно ясно
Жизнь прошумела и ушла.
цитирайА то – остави че от никъде взорът надежда не види, ами и идея никаква, от никъде не дойде, или аз не намерих за тия две години тук. Констатации, констатации, констатации. И нищо. Забелязваш ли че повечето остри политически коментари в постовете са анонимни? Страхуват ли се хората да изразят лично мнението си? От какво точно се страхуват? Явно имат мнение, не е като да нямат. Но предпочитат да го казват анонимно.
Керванът си върви. По моему – по инерция и по линията на най-малкото съпротивление.
И все си мисля, че не само мене ме гложди мисълта, че безвъзвратно си отива времето на онова, дето все го отлагахме за утре.
---------------------------------------------------------------------------
И стало безпощадно ясно
Жизнь прошумела и ушла.
Тази вина, на лаещите безобидни кучета, на които не му достига решителност или знам ли какво...
Вината, че си част от роднините на тираните в Белене (ако е прав онзи политик дето каза, че в България всички сме братовчеди....и е прав дори в буквалния смисъл, не само в преносния)
И една друга вина - "своята „вина” и да се признават като „сгрешили пред народа”.. Понякога си казваш - Бе, що мърморя, а ако хората у нас искат точно това (видно на всички последни избори)..
Не знам, натъжих се определено..
цитирайВината, че си част от роднините на тираните в Белене (ако е прав онзи политик дето каза, че в България всички сме братовчеди....и е прав дори в буквалния смисъл, не само в преносния)
И една друга вина - "своята „вина” и да се признават като „сгрешили пред народа”.. Понякога си казваш - Бе, що мърморя, а ако хората у нас искат точно това (видно на всички последни избори)..
Не знам, натъжих се определено..
Натъжи ме ти:
Тази вина, на лаещите безобидни кучета ...
Нито съм лаещ, нито куче, нито съвсем безобидно. Зъл съм мамкаВи. Дядо ти ...
Вълко Червенков "помилвал" баща ми и заменил смъртната му присъде със 7 години в Белене. Бащата на бившия министър Върбанов и бащата на неговия зам - Каркъмов заедно с бившия вице - Кавалджиев, заедно с Петко Огойски и още около хиляда наследени приятели са споделяли килията му през времето.
Вие "рафинираните играчи", политиците на възможното, моралните гимнастици, "приспособимите" внуци, може и да сте осребрили героичното си минало. - Аз не съм. Бях трудовак и мога много да кажа за това. Бях безработен по татово време - и за това мога да кажа много. Сега съм сам - за това мога да кажа още повече, ама на кого. На Вас ли? Политиците на възможното. Моята политика е на невъзможното и за това съм обречен. Аз искам почтеност, а не отмъщение. Аз искам справедривост, а не възмездие. Аз останах мечтател, вместо да осребрявам дивиденти. Ще си остана никой. Нали това Ви трябва. НИКОЙ да тегли каиша. Тва го мога. Да тегля каиша и да оставям достойни българи след себе си. Не горди, не славни, не "осребряващи", а достойни - децата ми.
И не съм част от роднините на тираните. И съм виновен, че не крещях във всеобщата вакханалия. Но и добре съм направил, за да могат сега думите ми да тежат. Добре съм търпял. За да мога да бъда себе си. Аз тая песен на затворниците от Белене съм я пял. Като дете и син на баща си. И дано не ти се налага да я научаваш изобщо. Иначе плюй ме и бъди свободна. Презирай ме и претендирай свободата си. Така изстраданото има смисъл. Жестокостта ми се сломи - аз клюмнах, каза Славейков. Пиши си. Казвам аз. Нека си остана безславен и нищии. Аз съм честен човек и имам гордостта и силата да прощавам. И с пот да изкарвам хляба си.
цитирайТази вина, на лаещите безобидни кучета ...
Нито съм лаещ, нито куче, нито съвсем безобидно. Зъл съм мамкаВи. Дядо ти ...
Вълко Червенков "помилвал" баща ми и заменил смъртната му присъде със 7 години в Белене. Бащата на бившия министър Върбанов и бащата на неговия зам - Каркъмов заедно с бившия вице - Кавалджиев, заедно с Петко Огойски и още около хиляда наследени приятели са споделяли килията му през времето.
Вие "рафинираните играчи", политиците на възможното, моралните гимнастици, "приспособимите" внуци, може и да сте осребрили героичното си минало. - Аз не съм. Бях трудовак и мога много да кажа за това. Бях безработен по татово време - и за това мога да кажа много. Сега съм сам - за това мога да кажа още повече, ама на кого. На Вас ли? Политиците на възможното. Моята политика е на невъзможното и за това съм обречен. Аз искам почтеност, а не отмъщение. Аз искам справедривост, а не възмездие. Аз останах мечтател, вместо да осребрявам дивиденти. Ще си остана никой. Нали това Ви трябва. НИКОЙ да тегли каиша. Тва го мога. Да тегля каиша и да оставям достойни българи след себе си. Не горди, не славни, не "осребряващи", а достойни - децата ми.
И не съм част от роднините на тираните. И съм виновен, че не крещях във всеобщата вакханалия. Но и добре съм направил, за да могат сега думите ми да тежат. Добре съм търпял. За да мога да бъда себе си. Аз тая песен на затворниците от Белене съм я пял. Като дете и син на баща си. И дано не ти се налага да я научаваш изобщо. Иначе плюй ме и бъди свободна. Презирай ме и претендирай свободата си. Така изстраданото има смисъл. Жестокостта ми се сломи - аз клюмнах, каза Славейков. Пиши си. Казвам аз. Нека си остана безславен и нищии. Аз съм честен човек и имам гордостта и силата да прощавам. И с пот да изкарвам хляба си.
миражът, в който живеят блудните и разгулните, властолюбивите и сребролюбците, не е вечен, стари ми приятелю. И ние не само ще го видим с очите си, но се надявам и да помогнем за това.
Когато лавината узрее, на нея й трябва само един екот в тишината на очакването, за да тръгне страшна надолу.
цитирайКогато лавината узрее, на нея й трябва само един екот в тишината на очакването, за да тръгне страшна надолу.
Последния ти, 6-ти коментар беше много силен - ако нещо е успяло да ме натъжи в последно време, това е той. Продължавай да мечтаеш, виждам, не си изневерил на себе си въпреки всичко. И на мен ми е болно, че живея в такава реалност, в момента правя някакви планове за по-добър живот. Ама само писане в блоговете няма да ни оправи. Работа се иска и смятам, че който е тръгнал да търси промяна, рано или късно ще я намери. Ако и да си разочарован от хората - ти си направил своя избор. Неслучайно Омар Хаям казва, че ако търсиш истината, трябва да оставиш по пътя приятели, роднини. Пътя е дълъг, а както знаеш, на дълъг път всяка излишна тежест е от значение. Поздрави.
цитирай:)
цитирайе те тоя марш просто ме остави без думи !
Малко знам за лагерите в Белене...
Имахме един комшия на село, бяхме много малки, и той като почнеше да ни разправя, моят дядо все му се караше : Не плаши децата бе, бай Ангеле, не плаши децата! - така му викаше...
цитирайМалко знам за лагерите в Белене...
Имахме един комшия на село, бяхме много малки, и той като почнеше да ни разправя, моят дядо все му се караше : Не плаши децата бе, бай Ангеле, не плаши децата! - така му викаше...
Търсене
Блогрол
1. Тореадор
2. Пътят
3. @
4. Бялото пространство на безкрая
5. zoorry
6. maymi
7. mamkamu
8. svoboda
9. ivoberov
10. templar
11. anlov
12. begetron426
13. gmihov
14. ignatkan
15. sylviastefanova
16. novitejivotni
17. crisis
2. Пътят
3. @
4. Бялото пространство на безкрая
5. zoorry
6. maymi
7. mamkamu
8. svoboda
9. ivoberov
10. templar
11. anlov
12. begetron426
13. gmihov
14. ignatkan
15. sylviastefanova
16. novitejivotni
17. crisis